Зърната в началото бяха малки и сякаш невидими. Ставаше все по-горещо и по-горещо. Те бавно набъбваха. Секунда след секунда. Малкото чудо, което всеки чака с онова нетърпение, което не би могло да се опише, а трябва да се усети с всички сетива. Зърната растяха като малки снежни топчици – ставаха големи и сякаш заживяваха свой собствен живот. Божествена гледка – големи и плътни. Всеки миг ще се пръснат. Ставаше все по-горещо. Устата ми се изпълва със слюнка и очакване. Чаках мига, в който ще ги усетя с небцето си, а езикът ми ще си играе с тях бавно, бавно, бавно... Топлината вече обхвана цялото ми същество. В този миг изкрещях на жена ми:
– Хайде, какво се мотаеш, ма! Фасулът увря! Слагай запръжката!
– Хайде, какво се мотаеш, ма! Фасулът увря! Слагай запръжката!
